Кога здравословната тревожност се развива в маниакална тревожност и защо не е срамно да помолите за помощ?
Реална или въображаема опасност
Има тънка граница между безпокойството и натрапчивата тревожност. Разликата между тези състояния е, че първото се появява само по време на реална опасност, а второто възниква без причина, то постоянно съществува в главата на майката и няма нищо общо със събитията, които се случват в момента.
Ако в главата ви постоянно се въртят въпроси: „Ами ако се случи нещо лошо?“, „Ами ако го боли?“, „Ами ако е гладен?“, тогава това безпокойство се превръща в проблем и трябва да изразходвате много време, сила и енергия. Това състояние може да превърне живота на майката в ад от умора и напрежение.
Нещо повече, с вашите нагласи „ще паднеш“, „ще се удариш“, „ще закъснееш“, можете да предизвикате модел на несигурност у детето и да го програмирате за провал. Разбира се, ако внезапно разберете, че детето ви може да има някакъв проблем, тогава е по-добре да отидете и да проверите. Това е майката, тя усеща, когато нещо не е наред с детето. Но хроничното безпокойство е навик на мислене, който може и дори трябва да бъде променен.
Как се проявява безпричинното безпокойство?
Ще ви дам пример от моя живот. Когато трябва да се отпусна или, обратно, да работя, често ходя в детските стаи – те са безопасни, обмислени до най-малкия детайл и всяко дете може да намери какво да прави. И тогава един ден седях на дивана и тихо работех в стаята за игри, докато децата лудуваха по пързалките, гмуркаха се в ямата с топки и играеха с нови играчки. А до мен седна друго семейство – майка и тригодишно момиченце.
Мама тичаше по петите й, буташе я отдолу, докато се катереше по малка пързалка, държеше я за ръка, докато се плъзгаше надолу, и веднага хукна след нея, за да й помогне да стане. И в басейна с топки майката изпадна в паника, защото не можеше да контролира нищо, защото на възрастни беше забранено да влизат в този басейн. Затова тя започна да настоява дъщеря й незабавно да излезе от басейна.
Не можете да карате детски мотоциклет. Скачането на батут е опасно, както и препятствието с мек под около периметъра. Не си струва да тичате след другите, да споделяте играчки с някого, случайното докосване на дете наблизо е лошо – и подобни неща. И вместо да се съсредоточа върху работата си, докато слушах веселия смях на децата, постоянно се обръщах назад към писъците на възрастните: „Спри! Забранено е! Ще паднеш! Ще се удариш!
Всичко, което чувствах, беше непрекъснат поток от безпричинно вълнение и безкрайно безпокойство. Майката на това момиче никога не е сядала цял час в стаята за игри. Въпреки че, честно казано, никога не съм виждал реална опасност, която да си заслужава такова хипертрофирано внимание. В резултат на това майката беше уморена и се чувстваше така, сякаш целият сок беше изцеден от нея. Дъщерята си тръгна недоволна, крещейки, че никога не е играла както трябва. А аз останах само наблюдател на цялата тази ситуация.
Ето как изглежда необоснованото безпокойство – не можете да седнете, постоянно „трябва“ да контролирате всичко, не можете да оставите детето си да падне или да се спъне. Спъна се, а ти вече летиш да го вземеш, без да знаеш дали изобщо го боли, дали иска или не.
Влияе ли обществото на тревожността?
Разбира се, обществото влияе върху безпокойството на майката. Ако сте с хора, които не знаят как да се отпуснат, които не знаят как да се отърват от ситуацията, които не знаят как да се доверят на себе си и децата си, този емоционален фон се предава и на вас. Освен това има тревожност, която ни е предадена от нашите майки и баби. Да си спомним как не ни позволяваха да излизаме от къщи без шапка, защото беше студено. Не можете да пиете студени неща, защото ще ви боли гърлото, не можете да говорите на висок глас, още по-малко да се разхождате на обществени места.
Нашите майки и нашите баби имаха твърде малко информация, опит и твърде много недоверие към света и себе си. Затова единствените възпитателни методи бяха контролът и забраните, а ние, като деца, попивахме като гъба думата „не“, а с нея и тревожността. Тревожната майка най-вероятно ще расте с тревожно дете, а като възрастен то може да чуе същия глас в себе си: „Ще паднеш! Ще се удариш! Ще закъснееш! Сложи си шапката! Но този глас вече не е отправен към самия него, а към детето, което отглежда.
Общественото мнение може да играе важна роля – много е трудно да не се поддадеш на масивния натиск на нагласите и ценностите на други хора. Например, реших да не изпращам децата си на детска градина, но обществото периодично ме натиска. Ами социализацията? Какво ще кажете за поръчката? Какво ще кажете за графика? Как ще ходят на училище тогава? И доста често ми подсказват, че изборът ми може да е грешен и нещо спешно трябва да се промени.
Трудно е да не се тревожа и да не си помисля, че всъщност може да греша. И е нормално, когато общественото мнение оказва натиск върху вас. Ето защо, когато се окажете в състояние на тревожност, трябва да помислите откъде идва. Притеснявате ли се, че вашето решение може да има отрицателно въздействие върху детето ви? Може би тогава си струва да разберете темата, която ви вълнува, и да имате своя собствена ясно оформена позиция? И тогава общественото мнение няма да може да ви влияе така.
Има хиляди други причини за безпокойство освен общественото мнение. Например, новинарският фон, който е предимно негативен. Когато разбера, че тревожността ме поглъща, се отписвам от всички новинарски сайтове и канали, ограничавайки консумацията на съдържание, което предизвиква негативни емоции. Можете да направите същото с хора, които предизвикват негативни емоции и ви изваждат от равновесие. Ако имате приятел, който подкопава спокойствието ви, тогава е по-добре да ограничите комуникацията с този човек.
Как да се справим с безпокойството
Ето няколко правила, които да ви помогнат да се отървете от хроничната тревожност и да обучите мозъка си да се държи по различен начин:
- Наблюдавайте тревожните си състояния и се опитайте обективно да определите дали имат основа или не.
Когато сте наясно със склонността си да се тревожите и да се паникьосвате дори за незначителни неща, можете да се научите да улавяте моменти, когато безпокойството само се увеличава. Тогава си кажете: „Спри! Какво всъщност се случва сега? Такова спиране не позволява на мозъка да действа според обичайния си сценарий и става възможно да се разбере ситуацията и да се вземе конструктивно решение.
- Установете емоционален контакт с детето си, вместо да му въздействате чрез контрол и правила.
Понякога е достатъчен един въпрос: „Скъпа, какво искаш сега?“ – да се успокоите и да се върнете към реалността, а не да се потопите в негативни фантазии. Важно е да се води диалог с детето, а не със страховете. Ако децата ми уверено ми кажат: „Мамо, не сме гладни“, аз ги чувам и не се паникьосвам, че сега може да са гладни.
- Намерете си ново хоби или занимание, което ще ви помогне да облекчите тревожните си мисли.
Рисувайте, моделирайте с глина, мийте чинии, мислено играйте на думи или градове. Веднага щом почувствате, че настъпва паника, започнете да правите нещо, концентрирайте се върху тази задача и след няколко минути ще стане много по-лесно.
- Говорете с половинката си
Никога няма да се уморя да ви напомням за важността на това правило. Споделете вашите мисли и тревоги с любимия човек. И не само ще ви стане по-лесно, най-вероятно той ще може да даде логични аргументи, че вашите страхове нямат реална основа, защото често можете да видите по-добре отвън.
Здравето и емоционалното благополучие на децата е най-добрият маркер, че правите всичко както трябва. Няма един правилен начин за отглеждане на деца. Има само тези, които подхождат на вашето семейство и те са най-верните и необходими. Ако вашето бебе е здраво, изследва този свят с удоволствие, радва се и се развива хармонично, значи правите всичко правилно. Вие открихте своя път към перфектното родителство!