Детски дневници


„Държавата, вместо да ми помогне, ме вкара в затвора“.

Анелия* е на 17 години. Предстои ѝ преместване от поправителния дом в Сливен в женския затвор. Има няколко дела за кражби; осъдена е на 6 години лишаване от свобода, от които към момента е излежала две. Заловена е вкъщи. Полицаите идват през нощта, докато спи, и я отвеждат. Закарват я в гора и я събличат гола. След това я бият с пръчки, които чупят от дърветата наоколо. Карат я да признае за кражби, които не е извършила. Признава, за да спрат да я бият. Служебния си адвокат вижда за първи и последен път на самото дело.

Анелия разказва, че майка ѝ я е карала да краде и после е продавала откраднатите вещи. Не издава майка си, за да я предпази. Баща ѝ редовно ги е пребивал. „Държавата, вместо да ми помогне, ме вкара в затвора”, казва Анелия.
Оплаква се от медицинската грижа в дома. Споделя, че задържаните сами си покриват разходите за лекарства, а тя няма никакви средства. Казва, че вече два зъба са ѝ махнати от зъболекаря в затвора, без да са лекувани.

Само баща й я е посещавал два пъти за 2 години – веднъж да моли да освободят момичето за малко, за да види болната си майка, и отново – за да донесе смъртния акт на майка ѝ.

„За да ми напомня за нея, съм залепил една моя рисунка на стената. На нея пише „Мама”

Рахим* е на 16 години от Иракски Кюрдистан. Лишен е от свобода в Поправителен дом Бойчиновци. Осъден е за повторен опит да напусне страната в нарушение, използвайки подправена гръцка лична карта. В Бойчиновци е от един месец и не е говорил по телефона с майка си и близките си. Казва, че ръководството на дома не разрешава телефонни разговори, които не са на български език, тъй като не могат да бъдат подслушвани. Това се потвърждава от директорката, както и от други, лишени от свобода деца. За да му напомня за майка му, Рахим е залепил на стената своя рисунка, под която е написал „мама“.

Под възглавницата си държи малка книжка с част от Корана. В поправителния дом няма място за молитва за мюсюлмани. Друго религиозно лице, освен православен свещеник от града, не посещава дома. Рахим се оплаква от силна болка в зъба, който е видимо развален. Не го е преглеждал зъболекар.

„Постоянно питам служителите какво ми предстои, но не получавам отговор“

Мартин* е на 17 години. Не познава баща си. До 5-годишна възраст живее с майка си и приятеля ѝ, от което съжителство се ражда и брат му Иван. Майката напуска семейството през 2001 г. и оставя Мартин и Иван на грижите на приятеля си, който е алкохолик. Децата са настанени в дом и оттогава са местени на няколко пъти в различни институции. През 2003 г. майката дава съгласие за пълно осиновяване на децата. През 2007 г. Мартин е осиновен заедно с брат си. Месец по-късно осиновителката връща децата в дома и завежда процедура по разсиновяването им. Обяснението ѝ е, че Мартин създава проблеми.

Мартин има редица възпитателни дела – за кражби, скитане и просия. През август 2008 г. той открадва 25 лв. от чантата на възпитателка в дома. Съдът го настанява във възпитателно училище-интернат „до навършване на пълнолетие и завършване на съответна образователна степен”.

Мартин няма представа дали е имал адвокат по делото. Никой не е говорил с него, не се е интересувал от мнението му. Лятото навършва пълнолетие и се вълнува какво ще стане с него. Постоянно пита служителите на интерната какво му предстои, но не получава отговор.

„Животът ми свърши след влизането в интерната. В едно междучасие се качих на третия етаж и скочих”.

Калина* e на 17 години. Израснала е само с баща си, който я е подлагал на системно насилие. При поредния скандал през септември 2011 г., когато Калина е на 14 г., баща ѝ я удря със стъклена бутилка в главата. Момичето е откарано в болница, а след изписването е настанено последователно в кризисен център, при чичо си и в дом за деца, лишени от родителска грижа. Калина бяга на няколко пъти от дома. Настанена е във възпитателно училище-интернат през 2012 г. с решение на съда – не за противообществени прояви, а заради бягствата ѝ и притеснението, че може да повлияе негативно на останалите деца в дома.

Калина на няколко пъти бяга и от интерната. Не може да свикне с лишаването от свобода. Многократно е заявявала, че ѝ е писнало, и че животът за нея е свършил с влизането в интерната. През ноември 2013 г. в едно от междучасията се качва на третия етаж на училищната сграда и пред очите на всички деца и служители без колебание скача. Закарана е в болницата със счупен таз и гръбначен прешлен. Операцията на гръбнака е успешна. От там я настаняват в хоспис за възрастни хора.

„За да не бягам, ме принудиха да стоя по бельо денонощно – само по сутиен и гащи в продължение на месец и половина“.

Първото настаняване на Кристина* във възпитателно училище-интернат – Подем е от 2006 г. Тогава тя е едва на 9 г. и е настанена за срок от една година. Не е била представлявана от служебен защитник. Престоят ѝ не е бил прекратен след изтичане на едногодишния срок, а е удължен с решение на педагогическия съвет до май 2009 г. – с цел завършване на образователна степен. Кристина не е давала съгласие за това. Второто съдебно решение за настаняването й в интернат е от средата на 2009 г. В решението на съда е записано, че това се случва поради невъзможност за настаняване в семейна среда или друга институция. Така Кристина остава още една година, отново без участието на служебен защитник в съдебното производство.

Следва настаняване в кризисен център и трето настаняване в интернат от края на 2011 г., заради чести бягства от центъра. Пред съда Кристина заявява, че не желае да бъде настанявана в интернат и че бягствата ѝ са мотивирани от упражняван физически тормоз от страна на друго дете в кризисния център. В противоречие с нейното желание назначеният ѝ служебен процесуален представител „моли“ съда да наложи исканата мярка. Настаняването не е обвързано със срок.

В средата на 2012 г. Кристина прави опит за бягство от интерната. С цел предотвратяване на следващи бягства една от учителките я принуждава да се съблече по бельо – сутиен и гащи. Кристина стои по този начин в продължение на месец и половина – до началото на септември, когато завеждат децата на лагер. Въпреки че в стаята ѝ има дрехи, не ѝ позволяват да ги облича, дори нощем.

* Всички истории са истински, но имената на децата са променени.

Научете повече

Кликнете на нашите инфографики долу и научете повече за системата за детско правосадие.

Detstvo-bez-reshetki-infographic_All_Institutions Detstvo-bez-reshetki-infographic_DVNMN
Detstvo-bez-reshetki-infographic_Internati Detstvo-bez-reshetki-infographic_Popravitelen-Dom

От 1958 г. до днес в България действа Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Той урежда мерките, налагани на децата, извършили „действия, противоречащи на морала“. Коя е най-тежката налагана мярка и какво всъщност законът счита за „противообществена проява“? Как се прилага законът към действителността на 21-ви век? Как всъщност едно дете стига до възпитателно дело и какво се случва с него в интерната? Помага ли престоят в интернатите на децата да се интегрират в обществото и какво се случва с тях, след като напуснат? Отговорът ще намерите във видеата от поредицата „Между закрилата и наказанието“.

EU flag С финансовата подкрепа на Генерална дирекция „Правосъдие“ и обща програма „Основни права и правосъдие“ на Европейската комисия.

Сподели тази страница с приятели и познати