Затвор за нашите деца

Deca.bg Новини

Разбойник! Бандит!
Крадец! Паразит!

Какви са тез крясъци? Туй са те,туй са те,
честните граждани на лов за дете!
– Писна ми вашият изправителен  дом! –
то  беше им казало; и те мълчешком
със  връзките ключове му бяха разбили
детската муцунка и зъбките мили,
както по устава се е полагало
И ето това е. И сега е избягало.

Разбойник! Бандит!
Крадец! Паразит!
Нещастно зверче без баща и без майка,
то тича в нощта и във лаеща хайка
тичат по него, със съвести чисти,
стражари, търговци, рентиери, туристи.

Жак Превер, „Лов на дете“, превод Валери Петров

Изпарителят. Това е порутеното сиво хале, разположено в двора на поправителния дом в Бойчиновци, където са котлите на отоплението. 
В полумрака, до очуканата чугунена мивка, сред миризмата на нафта, е първото място, където се въвеждат новобранците. 
Събличане чисто гол. Изкъпване със стърчащия от стената маркуч, пригоден за душ. Принудителна прическа – нула номер. Дрехите се отнасят в съседното помещение, където има нещо с вид на крематориум. Това е изпарителят – от него идва името на цялата сграда. С него се „дезинфекцират“ дрехите на новобранците.

Питомците, както непълнолетните затворници ще бъдат наричани на галено оттук насетне, получават униформа –  петроленозелени панталон и яке, които ще трябва да носят до края на престоя си. Пълна деперсонификация. Пожеланието: „Добре дошли в Бойчиновци! Ужасът тепърва започва.“

„Човек получава това, което заслужава“
Поправителният дом (евфемизмът за детски затвор, който законът налага) Бойчиновци е четириетажна Г-образна сграда, построена в средата на 50-те с капацитет от около 300 места. В момента са настанени 61 момчета, повечето от които на възраст между 14 и 18 години – следствени, подсъдими и осъдени да живеят заедно на три етажа в „основната сграда“ – точно срещу портала. 
Вляво е администрацията. Тук работят над 120 души. На входа й, където е служебната лавка, има табло с обяви.

Третият етаж. Дълъг коридор  – в дъното посттоталитарен кабинет с целия  инвентар – дървени ламперии, тапицирана врата, дълга маса и бюро на буквата Т, нещо като фикуси, картички за 8 март, компютър. Телефонът звъни. Тук се говори на фамилия.

Директорката, която ръководи дома от времето, когато са родени повечето от момчетата в него (средата на 90-те), е жена на средна възраст. „Повече добри неща да ни се случват!“ Усмивката някак си не седи добре на леденото лице. На бюрото – Библия. Под радиатора – отрова за мишки. 
Напрежението се усеща във въздуха. През последните дни проверките „от София“ идват една след друга. Инспекциите са провокирани от находките на Комитета за предотвратяване на изтезанията към Съвета на Европа и Българския хелзинкски комитет – физическо и психическо насилие, мизерни битови условия, прогнил учебен процес, лошо управление, нарушено право на личен живот, дискриминация. 
“Четиридесет и девет са тук, шест са по делегация, петима възрастни и един чужденец“, казва директорката. Всъщност чужденците са двама, но за това по-късно.

Кой е тук? 
Сред момчетата има най-различни съдби. Деца, които са израснали в системата – дом, възпитателно училище, поправителен дом, а накрая най-вероятно и затвор за „големи“. Момчета, забравени от родителите си, при които третата кражба става ефективна присъда. Деца от „нормални“ семейства, извършили убийство „от глупост бе, дори не знам как стана“. Голяма част от тях са използвани – от полицията и прокуратурата, която е видяла у тях възможност да отчете „разкрито“ престъпление без много труд, от съда – за да отметне със споразумение поредното дело, и от служебния адвокат, който вижда лесен хонорар.

Всички те носят етикета „престъпници“. Здраво монтиран от държавата на челото им, за да е сигурно, че няма да падне никога.

Има и две сирийчета, които, макар и да са от един и същ роден град, се запознават в Бойчиновци. Тук ги е пратила уродливата съдебна система в България, която е решила, че тези бягащи от войната деца са толкова опасни за обществото, че трябва да бъдат изолирани от него. По-големият от тях, който е настанен първи, се сблъсква с абсурда на дома още с настаняването му – съгласно вътрешните правила той няма право да говори на чужд език по телефона. Вариантът е или той или близките му да научат български. Започва гладна стачка. Преместен е в болницата в Ловеч. Състоянието му се влошава. След лечението се връща в Бойчиновци и този път ръководството му разрешава да ползва телефона на майчиния си език. Междувременно той сам е научил български.

В час по шивачество

В 11:30 ч. по-голямата част от децата са разпръснати из класните стаи на училището към затвора. „Св. св. Кирил и Методий“ е сграда на два етажа, на 20 метра от поправителния дом.
Надпис, вероятно на поне 30 години, привлича погледа: „За възпитанието не е необходимо много време, а разумно използване на малкото.“ Чува се провлачен звънец.
 „Трети клас – трима учащи, двама сирийци, които са слушатели, не им се пишат оценки и не им се издава диплома“, разказва доскорошната директорка, сега преместена на друг пост, но работеща в институцията от 1996-та. 
Продължава: „Четвърти клас – четирима слушатели, двама учащи“, „Пети клас – четирима учащи“ и така до 11-и клас „двама ученици“. Макар и по документи някои деца да са с основно образование, те едвам четат и пишат.
По стените – агитационно-образователни материали. Карикатури: „Алкохолът и тютюнопушенето – враг на човечеството!“, инфографики, нарисувани на ръка – вероятно от късния соц: „Видове изречения. Части на сложното подчинено изречение.“
Час по литература. На дъската – „Царски зет“. Чели ли сте приказката? Завършва така: „Момъкът заповядал да убият магьосника и заживял отново весел и честит живот.“ Всъщност от дъската трудно се чете, защото някой май е използвал перманентен маркер. Няколко пъти.

Следващата стая. „Госпожо, какво учехме, бе.“ Час по шивачество. Или шиварство. Но по-точно – теория на едно от двете. Бяла дъска – плътно написан текст за степените и скоростта на шевната машина. Празни погледи и от двете страни. Звънец. Последно междучасие. После – обяд.

Добър апетит и не на туберкулозата

На първия етаж в корпуса още от входа мирише на пълнени чушки. Дълъг коридор с характерния за институцията бледозелен цокъл отвежда до широко помещение с циментова мозайка.
Около 30 минути преди началото на обяда (13:10 ч.) на 12-те маси вече са сервирани прибори, супа в метална купичка. Има панерка с половинка хляб – или „Заводски“ или „Добруджа“, който е разрязан на четири. Над една от масите ни гледа плакат „Заедно срещу туберкулозата“. В ъгъла – отрова за мишки.

 Зад шубера. На главния готвач помага затворник, един от няколкото завършили курса по готварство. Светлината в кухнята идва не от лампите, а от електриковозелените ябълки, плуващи в гигантския казан с вода, които я отразяват. 
“Храната е много зле. Ще се откажете да ядете“, ще разкаже после едно от момчетата.

Обратно към изхода е библиотеката. Едва ли има 70 квадрата. На пода – разкъсана мушама, покрита с още по-разкъсани пътеки. Посещенията се четат „по ежемесечен график“. Списанията са предимно „Паралели“ от 1998, „Общество и право“ с реклама на Първа частна банка, сигурно някой от последните броеве на списанието. „Един-двама човека взимат по много книги“, разказва библиотекарят. 

След библиотеката е лавката. В сряда и четвъртък работи цял ден, а в понеделник – половин. Цените тук са близки до пазарните, но видимо по-високи от субсидираните на служебното кафене.
Плаща се с карта, която може да се зарежда отвън. „Каквото заредят, го купуват“, казва продавачката. Какво има? Вафли, шоколади, солети, кафе, тоалетна хартия, сапун, сладоледи, сокове, самобръсначки, паста за зъби…

сВиждане
„Тук не е като в другите затвори – когато дойдат, им даваме свиждане“, е казала по-рано директорката. Свиждането става на първия етаж на сградата до „изпарителя“. Над нея са помещенията на надзорно-охранителния състав. Стаята за свиждания – досущ като училищна. Застоял въздух. На бюрото на „учителя“ – тетрадка за посещенията. Последното е отпреди седмица. 
В дървен панер са подредени по азбучен ред 61 картона. По-старите са зелени, а по-новите – бели. Горе вдясно има малка снимка, закрепена с телбод. На нея – нула номер деца. Под нея, с пишеща машина – три имена, ЕГН, място на раждане, адрес, номер на дело, престъпление – убийство, кражба, кражба, кражба, убийство, грабеж, кражба, кражба, незаконно преминаване на границата, ПЗО (противозаконно отнемане на МПС). На някои картони има печат „ОПАСЕН ЗА БЯГСТВО!“
В тези картони се вписват свижданията и получените колети от децата. Около 2/3 от картоните са празни – нито свиждане, нито колет.
В други последната отметка е от 2012 г. Или още по-рано. 

Тези деца, които имат връзка с родителите си, разбират защо не идват да ги виждат: „Много са далече, няма пари.“ Знаят с точност до километър разстоянието до родния си град и ги оправдават.

Всъщност къде са децата?

13:40. След обяд децата се връщат в зоната. „Питомците“ се качват в стаите си по трите етажа на корпуса. На всеки етаж има по десет стаи. В началото на коридора – будка с охранител. Решетки.
Дълъг коридор с тежки дървени врати. Kилиите имат номера – „първо спално“, „второ спално“ и така до десет. В стая са по двама или трима. Метални легла, тънък дюшек. Дървен гардероб, вероятно произведен в друг затвор. „Като се събудиш сутрин и кръстът те боли“, разказва едно от момчетата. 

По стените вместо плакати са закачени откъснати страници от списания, вестници, има дори и каталог от магазин за техника. На лист А4 – прерисуван плакат на „Планета“. Разпечатана от компютър снимка на Кубрат Пулев. 

Книги няма. Подът е от прогнило и разбито дюшеме, боядисано в кафяво. В някои стаи момчетата са уплътнили прозорците сами с тиксо. 

“Откакто има проверки, парното е много силно“, казва с прикрита усмивка едно от момчетата. Колкото по-нагоре се качвате по етажите, толкова по-студено става. На четвъртия етаж е най-студено, но пък леглата са нови и с матраци. Справедливост.

 Днес обаче е топло и слънчево. Прозорците са отворени. Парното бумти. Но предишната седмица не е било топло. „Останах с палтото си в стаята, защото беше студено“, ще разкаже в София зам.-министърът на правосъдието Андрей Янкулов, който миналата седмица прати сигнал до прокуратурата заради случващото се в дома.

Инспекторът възпитател прекъсва разговора с децата. Държи да ни покаже стаята за „жалби“: „Това е кабинет, тук изслушваме децата, има листа и химикалки, за да пишат жалби.“ 
После с леко снишен тон обяснява: „Те ще ви се оплакват, но това е защото не познават правилата. А ние сме ги закачили тук, ако могат да четат – ще ги разберат!“ Влизаме в стаята – ратанови, очевидно отскоро сложени, маса и столове. На тях – карирани листа и химикал. Едно от децата се шмугва в стаята и слуша разказа на своя „възпитател“ с отворена уста. Гледа с недоумение: „Ама това кабинет ли е вече?“

Каквото става в Бойчиновци, остава там

Почти всяко трето дете говори за насилие. И много добре разбира, че когато го питаме, не става дума за спречкванията между децата, които са ежедневие, а за отношението на някои от надзирателите.

Къде?
Боят става в тъмното преддверие на общата баня. На всеки етаж има такава – вляво, в началото на коридора с килиите. Това е „тъмно петно“ за видеонаблюдението.



Как?
Децата разказват: „Вкарват го в банята и му взимат здравето“, „шамари, юмруци, ритници, палки, тръби.“ „Взимат закачалката от гардероба и с нея.“ „С парцала за миене.“

Кой бие?

Момчетата говорят с имена и прякори: „Повечето надзиратели са добри, но бият тези, които идват от големите затвори.“

Кого бият?
Най-често бой отнасят децата, които изразяват несъгласие или най-беззащитните от момчетата – от малцинствен произход, със забавено развитие. „Ама те си го заслужават, лигавят се“, опитва се да оправдае надзирателите едно от децата.

Има ли наказания?
Има наказателна килия. Доскоро леглото там е било дървен нар („палетка“), покрит с одеяло. На въпроса има ли тоалетна децата отговарят: „Да, точно до главата ти.“ Децата се настаняват тук за максимален срок от пет дни, който често е заобикалян с наказание 3+3. През това време те не могат да ходят на училище. Те не знаят (каква изненада), че тези наказания могат да се обжалват пред съда. Всъщност достъпът им до правна помощ е силно ограничен. Тук идват предимно служебни адвокати, и то по висящи дела.

Оплакват ли се?
За 2014 г. са подадени две жалби. Едната е за състоянието на футболното игрище, а другата – за напрежение между самите деца.
Защо? 
Кутиите за подаване на жалби са точно под носа на надзирателите. Съобщението – ако подадеш жалба, ще те видим.
„Защо да подаваме жалби, никой не ни обръща внимание“, „Само става по-лошо“, „Няма смисъл“.  Децата говорят за насилието върху тях само на външни хора. Както се случва миналата седмица пред комисията на правосъдното министерство. Описват конкретни случки, повечето от които сходни. Това става повод и на зам.-министъра да сигнализира прокуратурата в Монтана.

Всички момчета разказват как телефонните разговори с близките и родителите се подслушват „от командира“. Прекъсват се, ако някой тръгне да се оплаква. По време на свижданията – за тези, които имат такива – винаги има хора от администрацията на затвора, които слушат. Писмата се четат предварително. Защото, каквото става в Бойчиновци, трябва да остане в Бойчиновци.

Има ли лекар?
Миналия месец педиатърката и психиатърката на затвора изненадващо се пенсионират. Днес има фелдшер, който е там до 17 часа, а след това се разчита на Центъра за спешна медицинска помощ в Монтана, който е на 20 км от дома. Някои от децата разказват, че получават „малки червени хапчета“, вероятно депакин – силно лекарство за епилепсия, каквато те нямат. Но пък вероятно ги успокоява.

Йерархията
В Бойчиновци, подобно на затвор за пълнолетни, има йерархия. Тарторът, който „праска“ (говори) на ръководството, се ползва със защита от старшините. Той пречи по всякакъв начин на децата да споделят за проблемите. 

Тук, ако не искаш да бъдеш тормозен, има два начина – или да се подчиняваш, или да се откупиш. Последното е опция за няколкото деца, които получават пари и колети. Ценностите в Бойчиновци са две – сладко (разбирай вафли, шоколади и т.н.) и цигари, които по принцип са забранени на децата под 18. Но пък на всеки етаж има стая за пушене. Точно след коридора, който отвежда към банята.

След затвора? Бродиране на картон, разбира се

Всъщност във времето след училище децата трябва да се занимават с „дейности“, които да развиват професионалните умения.
 
Децата казват, че искат да се научат „да четат, смятат и пишат“. Други – да рисуват. Трети искат просто да играят белот и да гледат телевизия. 

Най-посещаваните курсове са тези по кондиционен културизъм (фитнес залата, с нейната „нова дограма“ е гордостта на ръководството на дома. Инструкторът, той е и учител по физическо, е тук от края на 90-те, изглежда най-надъханият от всички, които работят в дома).
Има още курсове по тълкуване на Новия завет, работа в екип, Алфа (знания на участниците за ценностите и добродетелите в живота), за вредата от наркотиците, градинарство.
Вместо с практически умения (наблягане на грамотността) програмата е пълна със скучни занимания, които нямат никакво приложение „навън“.
Има курсове по компютърна грамотност, но с компютрите – общо четири на брой за всички деца, трудно се работи, защото са стари. Това не пречи на администрацията на дома да разполага с 40 модерни компютъра.

Средно през две години се организират курсове по готварство, които са финансирани от българка, която живее в Швеция и от години помага на дома. Това практически е единствената реална професия, която може да бъде научена тук. И дава възможност за реализация навън като алтернатива на престъпленията, много от които те извършват, защото нямат друг избор.
Има, разбира се, и курсове по изонит. Вероятно не знаете какво е това. То не е строителен материал, а дейност. Представлява бродиране на картон. Да, всеки излязъл от дома питомник ще може да шие картони, което полезно умение де факто го прави готов за живота на свобода.

Урок по справедливост
„При проверката е установено също така и много лошото състояние на материалната база в поправителния дом, което води и до невъзможност за осигуряване на нормални условия на живот на настанените в дома непълнолетни. Съществуващите в дома проблеми са били неглижирани в продължение на години както от ръководството на това звено, така и от страна на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, съобщи Министерството на правосъдието в четвъртък.

Директорката разказва, че до две седмици ще започне ремонт „от спешен порядък“ на един от етажите. Бюджетът е от около 80 хил. лв.. До този момент средствата не са били налични.

Най-вероятно защото Фонд „Затворно дело“, който стопанисва местата за лишаване от свобода, е насочил средствата за луксозния ремонт на апартамента, ползван незаконно вече няколко месеца от бившия зам.-правосъден министър Сабрие Сапунджиева. Само с парите, които тя похарчи за дограма, можеха да се сменят прозорците на цял етаж.

Но битовите условия не са най-голямата беда тук, а липсата на смисъл от престоя. Защото в крайна сметка тук, сред мизерията, насилието, безсмислието и апатията, тези деца трябва да се „изправят“. Но знаят много добре, че табелката пред директорския кабинет „Човек получава това, което заслужава“ всъщност е пълно лицемерие.

Източник: Капитал