Все повече българи осиновяват ромчета

Deca.bg Новини

Весела Банова e психоаналитик, доктор по социология, председател на УС на Национална мрежа за децата.

Г-жо Банова, появи се информация, че български семейства осиновяват ромски деца, това сигнал за какво е?

Доста съвременни родители и осиновители са с променени нагласи. Те не се страхуват и ужасяват от различието. За тях водещо е желанието за дете. То е по-силно от предразсъдъците им и това е изключително обнадеждаващо.

Броят на децата за осиновяване е много голям, а кандидатите за родители са малко.

Като психоаналитик винаги проявявам предпазливост, когато трябва да коментирам статистически данни. Предпочитам да подхождам и коментирам поотделно всеки случай. Ще дам само един малък пример: в регистрите за осиновяване се вписват много деца с увреждания и заболявания, чиито родители са се отказали да полагат грижи за тях. Много често това е, защото те или нямат достатъчно подкрепа от разширеното семейство и държавата, или защото в родилния дом са им съобщили за увреждането на детето по крайно неподходящ и обезсърчителен начин. Но това е само един детайл в многоликата картина на децата, вписани в регистрите за осиновяване. Сред тях има деца в риск, които имат прояви на тежко психично страдание, често неразпознато и нелекувано.

Има случаи на разсиновяване, все пак детето не е някаква вещ.

Да, българското законодателство допуска т.нар. прекратяване на осиновяването. Национална мрежа за децата предлага тази законова възможност да отпадне, защото е съкрушителна за детето и често напълно и окончателно разбива живота му. Разбира се, това означава, че трябва многократно да се подобрят възможностите за обучение, подготовка и консултиране на кандидатите за осиновители, както и на самите деца. Има един чудесен документален филм “Ноторно”, в който главната героиня е млада девойка, жертва на трафик. Тя е била осиновена от ромско семейство, когато е била пораснало момиче. От думите й става ясно, че тя изобщо не е разбрала смисъла на осиновяването така, както й е било обяснено от социалните работници, и е смятала, че просто се среща с тези непознати хора, но няма да отиде да живее с тях. Съдбата й е низ от експлоатация и домашно насилие до момента, в който забременява и попада в системата на Закрила на детето чрез услугата звено “Майка и бебе”. Така се измъква от мрежата на трафик и експлоатация и за първи път получава адекватна подкрепа и разбиране.

Трябва ли осиновители, които са се отказали от осиновените си деца, да бъдат санкционирани?

По-скоро причините, заради които са поискали прекратяване на осиновяването, трябва внимателно да бъдат проучени, което в момента не се прави. Това поставя и въпроса за необходимостта от специализация на съдиите, които гледат такива дела. Понякога става дума за деца с психични заболявания, които не са били диагностицирани и третирани. Но понякога става дума за чист каприз на хора, които нямат родителски капацитет да посрещнат детето такова каквото е, а не каквото на тях им се иска да бъде.

Защо все още броят на изоставените бебета е голям?

Защото в България има все още непроследени бременности, малолетни майки, неадекватно съобщаване на увреждането, с което се ражда бебето; липса на достъп до детско здравеопазване и специализирани медицински грижи за хора от изолирани и бедни региони; липса на достатъчно подкрепа за самотни майки, които освен това са с лош икономически и социален статус.

Доскоро беше табу да се спомене за едно дете, че е осиновено. Промениха ли се нещата?

Да, нагласите на родителите осиновители се променят. Бих казала, че се променя възпитателната култура на младите поколения родители, които отдават много по-голямо значение и са по-чувствителни към въздействието на езика върху детето. Постепенно се развенчава един от родителските митове по нашите географски ширини, а именно, че едно малко дете, и особено едно бебе, не разбира и затова не си заслужава да му говорят и да му обясняват. В този смисъл значителна част от сегашните осиновители разбират важността на верните думи, с които назовават историята на детето, което са осиновили.

Наистина ли детето трябва да се осинови, докато е бебе. По-трудно ли е, ако е на 7-8 години?

По-младите осиновители предпочитат бебе и това е естествено, защото отговаря на представата за естествения ход в развитието на младото семейство. Трябва да се знае обаче, че детето не е готово за среща с осиновители, когато страда. То може да страда от раздялата с родната си майка или родители; може да страда, защото бива разделено от свой брат или сестра или от човек, който му е станал много скъп и близък. Психичното страдание може да бъде различно по своята дълбочина и проявления, но може да засегне както едно кърмаче, така и едно дете във всяка друга възраст. Нужно е да се придружава детето и да му се помогне да преодолее това страдание, за да бъде готово за среща със своите осиновители.

Бихте ли насърчили едно осиновено дете да търси биологичната си майка?

Изследванията показват, че едно дете се втурва да търси настойчиво родната си майка (предпочитам този термин, който е по-щадящ за самото дете), когато осиновителите в желанието си то да им бъде благодарно говорят неприятни и дисквалифициращи неща за нея. Тогава детето бива изгаряно от несъзнаваното желание да намери своята родна майка, за да я попита: “Защо ме изостави?”, с тайната надежда, че отговорът ще бъде различен и щадящ, т.е. ще бъде различен от страха на детето, че е отхвърлено, защото е лошо и незаслужаващо обич. Ще дам един малък пример, който е по-красноречив от обясненията. Осиновеното дете на моя близка започна да разпитва за родната си майка на около 9-годишна възраст. Често това се случва, когато в близкото обкръжение има бременна жена, която очаква дете или се ражда бебе. Майката осиновителка, която не изпитваше особени затруднения да разговаря с детето си по темата за неговия произход, се уплаши, че ако то разбере истината за своята много млада родна майка, може да пожелае да я търси и на всяка цена да я намери. Тя беше посъветвана да заведе детето в дома, от който е осиновено. Така и направи. Детето се срещна и разговаря с директорката на дома, а тя го разведе из него и му показа всички места и хора, които са били част от неговия живот преди осиновяването. Детето беше изненадано, че в дома има други малки деца, някои от които скоро ще срещнат своите осиновители. Може би това му помогна да сглоби двете половини от своята лична история: преди и след осиновяването. Успокои се и престана да пита за родната си майка. Вече е млад мъж.

Ще успеем ли да закрием социалните домове както изисква Брюксел?

Независимо от това, което изисква Брюксел, в България има официална политическа воля и все по-голямо обществено осъзнаване на факта, че естествената среда за развитието на едно дете е семейната, а не колективната. Едно дете се чувства добре в колектив, когато има сигурни опори в семейството. Най-приоритетната задача, с която трябва да се справим, е затварянето на домовете за деца и младежи с умствена изостаналост – процес, на който силен тласък даде скандалът около дома в с. Могилино и последвалият проект на УНИЦЕФ, благодарение на който нашето общество разбра, че на мястото на един дом могат да се появят други по-малки и по-адекватни услуги и форми на грижа за деца с увреждания и проблеми в развитието. Вероятно ще успеем да затворим всички социални домове, но това изисква диалог между институциите и синхронизиране на политиките – задача, която все още сериозно затруднява различните нива на функциониране на нашата държава.

Как родителите да помогнат на детето си в самотата на виртуалния свят, който е навсякъде?

Като използват всяка възможност да отварят на детето пространства в символичното: чрез четене на приказки за малките, чрез разговори, чрез съчиняване на истории, чрез истински пътешествия в природата. Децата се променят невероятно, когато имат шанса да се докоснат директно до живата и нежива природа. Има и много други начини да бъдат заинтригувани. Но нека си го кажем направо: едно дете може да се заинтригува, ако нещо интригува родителя. Детето поне в началото е силно заинтересувано от желанието на родителя. Детето потъва във виртуалното, когато родителят не се интересува от света на детето и от света навън. Малчуганът потъва във виртуалното, когато е заобиколен от безразличие, а не от желание.

Какъв е профилът на съвременното дете, повлиян от интернет?

Няма еднозначен отговор на този въпрос. Има деца, които като са сами, залепват за компютъра. Но ако наоколо има възрастен или братя и сестри, те предпочитат живото общуване. Предпочитат да карат колело в парка, отколкото да играят на компютърните си игри. Това са деца, които нямат смущения в общуването и поддържането на социални връзки. Децата, които потъват и са зависими от компютъра и виртуалното, са деца, които по различни причини изпитват затруднения в общуването и в поддържането на социални връзки. Например един аутист, който се чувства застрашен от директното общуване и спонтанното изразяване на емоциите, се чувства сигурен пред компютъра и може блестящо да овладее една логика, свързана с компютърните технологии, която е трудно достъпна за дете, което няма проблеми в общуването, но е непрекъснато подвластно на емоциите.

Весела Банова е родена през 1960 г. в Сливен. Завършила е психология в СУ “Св. Климент Охридски”. През 1987 г. придобива специалност по медицинска психология и педагогическа рехабилитация. Има специализация по психомоторно възпитание в Католическия университет Лувен, Белгия. Била е зам.-председател на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД). Клиничен психолог в сдружение “Дете и пространство”, психоаналитик и председател на Българско общество за лаканианска психоанализа. Доктор по социология и зам.-председател на Българската асоциация по психотерапия.

Източник: Монитор