Приемната грижа е 100% отдаденост

Deca.bg Новини

В интервю за радио „България“ Мирослав Долапчиев, председател на Националната асоциацията за приемна грижа, разказва за смисъла и ползите от приемното родителство.

Макар и трудно през последните години приемната грижа в България успява да си пробие път като алтернативна грижа за децата, изоставени от семействата си. През 2009 г. приемни родители от страната създадоха Национална асоциация за приемна грижа, за да подкрепят развитието на този вид социална услуга у нас и да помогнат за решаването на проблема с извеждането на децата от институциите. Към момента в нея членуват около 200 приемни семейства. Основната й цел е да оказва емоционална подкрепа на хората, посветили се на тази кауза. Съвсем наскоро обаче от сдружението решиха да създадат Център за професионално обучение за приемни родители. „Ако в София обучението и подкрепата на приемните семейства е добре развито, то в малките градове това липсва“, каза за радио „България“ Мирослав Долапчиев, председател на Асоциацията. По данни на Агенцията за социално подпомагане към момента в страната има около 2000 приемни семейства. Приблизително същият е и броят на децата, отглеждани чрез тази социална услуга. Оказва се обаче, че държавата разполага с над 300 семейства, в които няма настанени деца. Най-много такива има в град Шумен, областите Пазарджик, Плевен и Варна. Причината е лошото планиране на приемната грижа. „През последните години на много места в страната тя е насърчавана да се развива като трудова заетост. Затова там има недостиг на деца и твърде много одобрени приемни родители“, обяснява Мирослав Долапчиев и добавя:

„Има други места, в които приемната грижа се стимулира по много различен начин. Там се гледат нуждите на децата в общността и се създават приемни родители спрямо тях. И вместо постоянно да се одобряват нови приемни семейства, обучават се само такива, от каквито общината има нужда.“

И ако в градове като Шумен и Търговище, където безработицата е висока, хората гледат на приемната грижа като на възможност да изкарат пари, то в София има най-много такива, които са готови да доброволстват. В същото време обаче столичани по-трудно се ангажират с т.нар. дългосрочна посветеност на едно или повече деца. „Тук работим много, фокусирани сме върху кариерата си, животът ни е много динамичен и забързан. Трябва да се появят повече хора, които да осъзнаят, че да се погрижиш за едно дете има много по-голям смисъл, отколкото изграждането на кариера“, казва Мирослав. Освен лошото планиране, друг проблем е липсата на единен финансов стандарт за приемна грижа. В момента държавата отпуска като месечна финансова помощ едва около 195 лв. за отглеждането на дете в приемно семейство, а заплатата на професионалния приемен родител е 390 лв. Според Мирослав с времето ще отпаднат хората, чиято мотивация е била заплащането, защото в „приемната грижа трябва да даваш много повече, отколкото получаваш“. Професия или призвание е приемното родителство?

„Не мога да кажа. По-скоро го гледам като дълг към обществото – споделя той. – За мен не е професия, защото съм доброволен приемен родител. На хора като мен държавата не плаща. София е градът с най-много доброволни приемни родители. Със семейството ми от години се опитвахме да намерим начин да помагаме на децата, посещавайки ги в социалните домове, като други доброволци. Но с времето видяхме, че това е кауза пердута, защото така не променяме живота на нито едно дете. Благодарение на приятели от фондация „За нашите деца“, които ни разказаха какво е приемната грижа и как човек директно може да помогне на дете и да промени живота му, със съпругата ми преценихме, че можем да го направим. Не е толкова трудно да имаме още едно дете в семейството. Разбира се, децата от институции носят много предизвикателства с идването си, но човек може да се справи.“

Освен за своята дъщеря, Мирослав и съпругата му се грижат вече три години и половина и за малко момиченце, изоставено от биологичните му родители. То идва в дома им, когато е само на 11 месеца. „Виждал съм деца с много по-големи потребности от нейните. Разликата е, че тя не беше влизала в институция, а е отглеждана в център от семеен тип, в т.нар. „Малка къща“ в Княжево, където професионалисти се грижеха за нея през първите месеци от живота й“, разказва младият мъж.

„Предизвикателствата са много, но на фона на това какво се случва с детето и виждаш как го променяш, са незначителни – категоричен е Мирослав. – Ако за своето дете отговаряш само пред себе си и пред Бог, за детето от институция отговаряш пред държавата, пред биологичните му родители, пред неправителствения сектор, който подкрепя и участва в процеса. Едно от нещата, които ми бяха трудни в началото, е, че за собствените ни деца почти никой не води дневник за развитието им, докато за тези деца ние водим много стриктно запис на това какво се случва с тях. Защото когато се преместят, те вървят с историята си. Трябва да се знае, например какви са заболяванията на детето, колко време е прекарало в дома ти, как се е развивало, какви са образователните му и емоционални потребности. Това е предизвикателство, дори само фактът, че трябва да отделяш време да мислиш за тези неща. Колкото са по-малки децата, толкова са и по-малки проблемите, защото по-малко време са прекарали в институцията. Но ако това дете е било дори само година в социален дом, времето, което на теб ти трябва, за да му помогнеш да придобие основни умения, като това да използва някакъв прибор, да спазва хигиена, да се обува само, отнема понякога години. Така че, когато погледнеш предизвикателствата, си казваш, че не са чак толкова трудни, защото виждаш резултата и знаеш, че си дал шанс на това дете, какъвто то нямаше да има, ако беше в институция.“

Мирослав и съпругата му грижливо пазят историята на малкото момиченце, за да я предадат на бъдещите му осиновители или на биологичните родители, ако те я вземат обратно при себе си. Не се ли страхуват обаче от раздялата?

„Раздялата е нещо, с което всеки приемен родител рано или късно се сблъсква – казва Мирослав. – Но колкото и добра подготовка да имаш, не е ясно как ще се справиш, когато се изправиш пред нея. Избягвам да мисля за това. Като приемен родител съм подготвен, че един ден това ще се случи. Разбира се, ние ще го преживеем. По-важно е какво ще се случи с детето, как то ще преживее тази раздяла. Нашата работа е да му помогнем да разбере, че тази раздяла не е, защото не го обичаме или не го искаме. Много е важно да знае, че то е било обичано тук и ще бъде обичано, където отива. Не знам как ще му го обясним. Просто се моля да бъде по-леко за него.“

Източник: Национална Мрежа за Децата