Правото да пораснеш

Deca.bg Новини

Националната мрежа за децата обединява над 125 неправителствени организации, занимаващи се с проблемите на децата и семействата. Организацията работи за промяна на нагласите, свързани със спазването на правата на децата в България, и насърчава родителите да търсят различни подходи за възпитанието на децата.

Тази статия е част от кампания, която цели да помогне на родителите и младите хора да развиват умения за общуване с децата, да ги насърчават да проявяват положително отношение и да ги подкрепят. Авторът – Цвета Брестничка, е председател на Асоциация „Родители“ и майка на 4 деца.

Отговорен родител. Грижовен родител. Добър родител

Още преди да сме поели в прегръдките си малкото ревящо вързопче, към нас вече се носи цунамито на обществените очаквания да бъдем перфектните родители. Никой не ни казва какво точно означава това, но се очаква да бъдем безукорни. Страхът да не се провалим е може би първото чувство, което ни връхлита след първоначалната еуфория от новата ни роля.

И се започва: изчитаме всичко в книги, списания и мамешки сайтове в интернет и с ужас установяваме, че този свят е абсолютно враждебно настроен към нашето малко съкровище. Всичко, абсолютно всичко може да се окаже фатално за него: лоши микроби, лоши простуди, лоша хигиена, лоши хора, лоши очи… И единствената преграда между малкото безпомощно същество и жестокия и враждебен свят сме ние. Трябва да го защитим на всяка цена.

Купуваме всичко, което можем и не можем да си позволим, само и само да сме в крак с последните изследвания за безопасност и да не допуснем даже сянката на някакъв риск да премине над детето ни. Треперим над съня му, над храненето му, над чистотата на дупето му. Опитваме се да предвидим и отстраним всяка опасност още преди да се е появила.

То е малко и безпомощно. Ние сме големи и можещи. Наша е отговорността. Наши са решенията

Полека-лека свикваме с новата роля. Вече знаем кога и с какво да го храним, как да сменяме памперса, на коя песен заспива най-бързо. Намираме собствения си ритъм в новото си житейско амплоа и дори сякаш лекичко започваме да се наслаждаваме на собствената си значимост. И някак неусетно избутваме на заден план най-важната си задача като родители: да помогнем на детето постепенно да израсне като самостоятелен човек, способен да се справя с всяка житейска ситуация независимо от родителите си. Всъщност целият процес на порастване е процес на отделяне на детето от родителя – от момента на раждането, когато престава физически да бъде част от майката, до момента, в който може да взема автономни решения по всеки въпрос и да се справя с последствията от взетите решения.

Само че как да се доверим на това малко и неразумно същество, че ще вземе правилните решения и няма да си навреди непоправимо? Толкова е страшно! Ние отговаряме за него, затова е по-сигурно ние да преценяваме кое как да се случва. Разбира се, всяко дете е различно и всеки родител сам взема решенията кога колко да се дръпне назад и колко свобода на избор и експерименти да остави на детето си.

Единственото, което трябва да прави всеки родител обаче, е да си дава ясна сметка до какво води едно или друго негово решение

Можем да държим децата с памперси до 3 години – това е по-удобно, а и по-малко рисково откъм изцапване или простиване. Но можем и да използваме пелени, да ги приучваме на естествена бебешка хигиена и така да ги свикваме да се вслушват в тялото си и нуждите му, вместо да прехвърлят отговорността за него на другите, а следователно да изпадат в зависимост от тях.

Можем да завързваме връзките на обувките на децата и да закопчаваме копчетата на дрехите им до края на началното училище и така да си осигуряваме още няколко минутки сън сутрин и да си спестяваме нервите от гледката на влачещите се краища на неумело завързаните връзки и криво закопчаната блуза. А можем и да изтърпим периода на разменените леви и десни сандали и обърнати пети на чорапите и да изпратим детето си в първи клас със самочувствието, че може да се справя самостоятелно с дрехите и обувките си.

Можем да послушаме основателните си страхове, че децата ни могат да бъдат прегазени, отвлечени, набити, ограбени, да се изгубят или изплашат – и поне до 12-тата им година да ги водим на училище, тренировка или просто на площадката. А можем и да ги учим те да ни водят по улицата, да се оглеждат, да избират автобуса, на който да се качим заедно на път за урока по пиано, да преговарят в магазина, да броят рестото и постепенно да им се доверим, че ще се справят с трафика, транспорта, сметките, непознатите.

Така ще свикнат да разчитат на себе си, а не на някой, който ги пази и отговаря за тях

Можем при конфликт или неуспех да обвиняваме другите деца, учителите, съседите, гените на баща им. Но можем и да говорим с децата си за връзката между действията им и последствията от тях. Можем да ги оставим почти до двадесетата си година се борят със средното си образование и да се водят деца. Но можем и да им помогнем да си намерят подходяща работа, с която да изкарват джобните си пари. Можем да смъкнем и последната риза от гърба си, за да им осигурим възможността да получат най-доброто образование и да подкрепяме у тях представата, че едва след университета тепърва започват живота си – млади, неопитни, ненаиграли се. А можем и просто да подпомагаме техните усилия да си осигурят стипендия, работа, допълнително финансиране за мечтаното образование.

Можем да бъдем родители-хеликоптери, които кръжат над децата си, готови да връхлетят върху всеки, в когото видят заплаха. А можем да бъдем и родители-треньори, които след като са свършили работата си по подготовката, наблюдават състезанието от скамейката.

Можем…

Можем всичко, защото сме родители. Тези, които се грижат. Тези, които подкрепят. Тези, които дават корените. И крилете.

Това е труден и в известен смисъл болезнен и за двете страни процес. Но нека да си спомним раждането – колко болка и страдание има в напускането на уютната и сигурна утроба и същевременно колко радост и триумф носи тази първа раздяла. Това е съдбата и на цялото взаимоотношение дете-родител: болезнено и мъчително отделяне, което парадоксално се оказва радостно и обогатяващо за двете страни.

Да помогнем на децата си да го изживеят пълноценно и във връзка с нас.

Източник: dnevnik.bg