Весела Банова, психотерапевт: Съвременното дете е компютърен гений, но се страхува от самотата

Deca.bg Новини

„Храната” на думите е по-засищаща. Шамарът никога не е бил възпитателна мярка.

Визитка:
Родена е през 1960 г. в Сливен.
Завършила е психология в СУ “Св. Климент Охридски”.
През 1987 г. придобива специалност по медицинска психология и педагогическа рехабилитация
Има специализация по психомоторно възпитание в Католическия университет Лувен, Белгия.
Била е зам.-председател на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД)
Клиничен психолог в сдружение “Дете и пространство”, психоаналитик и председател на Българско общество за лаканианска психоанализа
Доктор по социология и зам.-председател на Българската асоциация по психотерапия
 
– Г-жо Банова, какво отличава съвременното дете от малчуганите от преди 20 години например. Какво наблюдавате в практиката си на психотерапевт?

– Съвременното дете е някак си бързо порастващо, забележително интелигентно, „специалист” по новите технологии от най-крехка възраст. Днешното дете играе и в това отношение не прави изключение от децата на предишни поколения. Само съдържанието на игрите се променя, а границите на безгрижното детство се стесняват. Героите от детските игри и рисунки все по-рядко са хора, които успяват благодарение на качества като смелост, хитрост, съобразителност. Все по-често това са супергерои, които имат някои човешки характеристики, но всъщност са роботи, надарени със свръхспособности. Те могат да стрелят отвсякъде и да поразяват с един удар. Героите от вълшебните приказки, като например познатият на всички предишни поколения вълк от Червената Шапчица, са подложени на такива метаморфози, „съдени за злодействата си в импровизирани съдилища”, че вече не могат да изпълняват своята функция, а именно: да дедраматизират детските страхове и да облекчават несъзнаваните конфликти, които пораждат в тялото на детето напрежение и възбуда.

Границите на детството се стесняват все повече. Какво имам предвид? Обществото на възрастните е призовано да осигури едно сигурно пространство, в което детето да расте, като играе, за да се развива пълноценно, без от него да се иска да бъде „суперпреуспяващо същество” със „свръхвъзможности” за конкурентност и успеваемост. В днешния свят децата още в предучилищна възраст биват тласкани да се явяват на конкурси и състезания: за прием в ясла и детска градина, за „топ” или „супербебе”, за „по-по-най” и пр. Тяхното ежедневие се запълва с всякакви дейности, които предполагат систематизирани усилия и трябва да завършат със съответни резултати: уроци по английски, по музика, по народни танци, по латино танци, логопедични занимания и пр. и пр. Времето и свободното пространство за игра, чрез която детето развива спонтанно своето въображение и намира отговори на въпросите, които го вълнуват, някак не остава.

Много често съвременното дете потъва в света на образите: телевизия, видеофилми и игри, интернет, без да има до него възрастен, който да им придава смисъл и да ги облича в думи. А за едно дете под седемгодишна възраст границата между въображаемото, между неговите фантазии и действителността е твърде крехка и то лесно може да премине от едната страна в другата.

– От какво децата развиват страхови неврози?

– Всяко дете се страхува на едно несъзнавано равнище да не остане само, без своите родители и близки, да не бъде изоставено, както Хензел и Гретел от едноименната приказка на Братя Грим. Днешните деца, както и всички деца, биват обхванати от тревога, която не оставя намира тялото им и може да се прояви по различни начини в поведението, когато нещо в семейните отношения не върви. Какво означава това? Семейството е социална структура, която има функция, а именно да гарантира спазването на закона и правилата между родители и деца. Един родител не може да прави каквото си иска със своето дете. Дори по въпроси от ежедневните грижи, като как да го храни и облича, родителят се съобразява с общоприети ценности и стандарти.

Когато родителят храни, облича, къпе детето си както си иска и когато си иска, детето възприема неговата грижа като произвол, като каприз. В тези случаи детето губи своята сигурност, то бива много объркано. Понякога то е уплашено и сънува чудовища, които искат да го разкъсат, или става агресивно, или има фобии – страх го е да остане само вкъщи, страх го е от тъмното и т.н. А когато родителите воюват помежду си или детето става свидетел или е жертва на домашно насилие, то тогава най-често то се чувства виновно, ужасено е, че не е достойно да бъде обичано и че причината за всички злини, сполитащи близките му, се коренят у него. Детето може да се страхува, че никога не е на висотата на очакванията на своята майка или на своя баща, че всяко негово усилие и намерение е обречено на провал. Списъкът е доста дълъг, но винаги може да се намери някаква загуба на равновесието в отношенията родители – дете, дори да е само в посоката на прекалено многото очаквания и изисквания към детето, като че ли то е длъжно да осмисли техния живот и непременно да възнагради усилията им.

– Защо съвременните малчугани често проявяват агресия?

– Най-бързият отговор е, защото пространството за разговор между деца и възрастни е стеснено, а в някои случаи не съществува. На мястото на езика, който традиционно служи за общуване с децата и за тяхното възпитание, все по-често се настаняват ценните предмети, които обаче не разговарят и не изслушват: мобилни телефони, компютри, електронни джаджи, модни артикули, които мощният съюз от медии и нови технологии насаждат като абсолютно необходими, до степен, че понякога едно дете може да не бъде прието в групата от връстници, ако не ги използва или не ги притежава.

– Как родителите да помогнат на детето в самотата на виртуалния свят, който е навсякъде?

– Като намират място и време да разговарят с детето, да го изслушват. Като полагат усилие да намерят добри думи, за да назоват промените, които се случват с детето. За да му дадат шанс да се почувства достойно да бъде обичано. Като се отнасят към него не само с обич, но преди всичко с уважение. А това означава да не му налагат непрекъснато своите разбирания, вярвания и мечти. Това означава да си задават въпроси около преживяванията, затрудненията и желанията на своето дете.

Ще дам пример, за да бъда по-ясна: веднъж работихме с моите колеги в дом за деца, лишени от родителска грижа. Когато отивахме там, по-малките деца се втурваха към нас и започваха да искат лакомства. Оказа се, че същото правят в следобедите и възпитателите им дават полагаемите им се джобни (стотинки), за да си купят вафли. Този подход даваше краткотраен резултат. Децата биваха кротки само докато си ядяха вафлите. След това или правеха бели, или отново „нападаха възпитателите” с най-различни искания. Т.е. не ги оставяха на мира, въпреки вафлите. Предложихме на двама по-млади и новопостъпили в дома възпитатели да направят следния експеримент. Когато децата започнат в свободното следобедно време да искат стотинки за вафли, да им предложат да разговарят с тях, вместо да ги хранят, а паричките да си ги спестяват. Резултатът не закъсня. Децата престанаха да „тормозят” възпитателите, престанаха да искат вафли и да се тъпчат, престанаха да „нападат” влизащите в дома с искания за лакомства. Те бяха достатъчно доволни да разговарят. За какво? За всичко, което ги вълнува – за майките и бащите им, за другите деца, за страховете и мечтите си. Храната на „думите” се оказа по-засищаща.

– Може ли родителят да бъде истински приятел на детето си?

– И тук ще разкажа една история. Една тийнейджърка „отрязала” майка си, която искала да провежда сексуално възпитание с думите: „ти не си ми приятелка, ти си ми майка, и затова не желая да разговарям по тези въпроси с теб”. Майката успяла да замълчи и да преглътне раздразнението си. Няколко дни по-късно тийнейджърката закъсняла много и се прибрала към полунощ. На другия ден въпросната майка є предложила да си поговорят. Обърнала є внимание, че добре е чула, че нe є е приятелка, а майка. „Ако ти бях приятелка, щях да ти кажа „браво”, че закъсняваш. Следващия път се прибери призори. Но аз съм ти майка, и затова съм длъжна да се грижа за твоята сигурност. Затова не съм съгласна да се прибираш толкова късно и моля това да не се повтаря.” Дъщерята е чула добре това послание. Закъсненията вечер спират за продължителен период от време.

– Шамарът все още ли е възпитателна мярка?

– Шамарът никога не бил възпитателна мярка, въпреки вярванията на родителите. Всеки агресивен акт разрежда напрежение, натрупано в тялото, което не е могло да бъде изразено с думи. Когато думите не вършат работа, защото не са подходящите, които могат да бъдат чути от детето, или въобще те не достигат, тогава се появява шамарът.

– Тези дни имаше няколко сигнала за бомби в софийски училища, това според вас детска постъпка ли е?

– Не е детска постъпка. Може да бъде предизвикателство на юноши, но може да е нещо съвсем друго.

– До каква степен насилието доминира в нашето ежедневие?

– Достатъчно е да шофирате по Софийските улици или по пътищата на родината, за да си отговорите на този въпрос. Системният психологичен тормоз също е вид насилие.

– Защо българинът, който много държи на семейството, все още изоставя невръстни бебета в социалните домове

– Ще ви отговоря като психоаналитик и като бивш зам.-председател на Държавната агенция за закрила на детето. Като психоаналитик: защото винаги ще има жени, на които им е много трудно да бъдат майки, и мъже, за които е невъзможно да бъдат бащи, винаги ще има драми в отношенията между мъжете и жените, които водят до изоставяне на детето. Като бивш зам.-председател на ДАЗД: защото все още в родилен дом се насърчават родителите на деца с проблеми в развитието да ги „настанят” в дом, за да не се мъчат. Защото значението на връзката майка – дете в нашата здравна култура не се възприема като първостепенен фактор за оцеляването, оздравяването и добруването на детето. Защото има много бедни и изолирани общности от хора, за които достъпът до детско здравеопазване е затруднен. Когато бебето им започне често да боледува от инфекции на горните дихателни пътища, единственият начин да се лекува, е да бъде настанено в дом. А след това връзката постепенно прекъсва, защото работата с родителите не е приоритет на домовете. И изобщо, колкото повече се развиват социалните услуги за деца в риск и семейства, толкова повече здравеопазването в България прехвърля отговорностите си върху социалната система. Необходими са единни здравни, социални и образователни политики, за да може всяко дете да расте в семейна среда, защото, както казах, винаги ще има мъже и жени, които няма да успяват да станат родители. Международната конференция, организирана от УНИЦЕФ на тази тема – да се спре настаняването на деца под 3 години в институции – дава достатъчно данни, опорни точки и насоки за изграждането на такива политики.

Източник: вестник Монитор